В духа на няколкото постинга които написах в последно време, ще напиша и този … Макар, че не ми се иска да прочета мислите които ми се въртят в главата, защото мисълта не остава видима следа, тя минава и отминава … другите не могат да разберат за нея ако не я изкажеш на глас …, а с написаното й вече нещата стават други … Стават сякаш по – реални … Материализират се … и ме е страх от това което ще напиша … Сякаш признавам нещо пред себе си, което отдавна съм знаела, че е така, но съм се борила срещу него …

…. Опитвам се да те намразя …… А повярвай ми имам поводи за това … Идваш и си отиваш … Появяваш се с думите, че съм ти липсвала, а когато съм с теб се държиш сякаш ти е все едно и даже предпочиташ да ме няма … Казваш, че аз не съм наясно със себе си и не знам какво искам, което не е много далеч от истината, но и ти май не си много наясно със себе си … Всъщност, аз знам какво искаш ти, но това мен не ме устройва … И грешката е изцяло моя, защото аз първа преминах границата ….. Хареса ми за миг да докосна огъна и да видя дали ще се опаря …..  Мислиш, че ме познаваш, но как би могъл, когато аз самата не се познавам … ?!? … Казват, че границата между любовта и омразата била тънка, но тогава защо не мога да я премина … ?!? …… Всичко това не би трябвало да има значение за мен, защото ти трябва да си ” Никой ” в живота ми, но не е така ….  Може би, защото с времето започнах да имам нужда от теб … дори и само като приятел … какъвто ми беше в началото ..…  Макар, че и ” приятел ” е силна дума,а и неточна за определение на отношенията ни …..  Сега като се замисля, скоро ще станат три години от както се запознах с теб … До тогава се бяхме виждали, но не бяхме разговаряли … Постепенно с времето откривах колко умен мъж си всъщност, колко си добър в работата си и не знам защо, но за мен беше много важно да ти докажа, че и аз мога да съм като теб и да ти бъда достоен съперник … Започнах да се съревновавам с теб, да се стремя да съм добра поне  колкото теб, ако не и повече …… Ти ми беше стимула, летвата която трябваше да прескоча, колкото и високо да я вдигаше ….  Не разбирам защо ми беше нужно това ….. когато ти не разбираше нищо ….. , но така чувствах някакво вътрешно удовлетворение …… и някъде по средата на всичко, аз започнах да те приемам по друг начин … Да се чувствам различно в присъствието ти … Започнах да отвръщам на лекият ти флирт … Знам, че и ти като мен много обичаш да флиртуваш …, но лошото в случая е това, че за мен не си остана само поредният флирт, а ми премина в нещо повече … Не знам дали това е любов или нещо приличащо на нея … Задоволяване на някаква нужда ….. Нещо допълващо това което имам …. Липсващата част от пъзела който почти бях наредила …. Когато погледна реално на нещата – аз изобщо нямам нужда от това … От излишни усложнения – макар, че аз правя нещата сложни вътре в главата си, а всъщност мога много просто да реша …. , но явно не искам ….. Нямам нужда от глупави чувства …. терзания …… и някакви вълнения, които трябва да изпитва едно шестнадесет годишно момиче, а не ” зряла ” жена каквато вече трябва да съм …. Просто не ми отива още да се изчервявам и да се срамувам от мислите и чувствата си, но ти ме караш да се чувствам неудобно и някак притеснена ….  Крайно време е да спра да мисля за теб ….  Как успя да намериш мъничко скътано местенце в сърцето и умът ми, и да се намърдаш там … Да се загнездиш и постоянно да ровиш, разпиляваш и объркваш душата ми  ….. ?!? …  Да ме караш да се чувствам раздвоена и несигурна …. Как можах да го допусна ….. ?!? …. Винаги обмислям, преценявам, пресмятам, стъпките които правя в живота си и до какво могат да доведат те, макар и да изглеждам спонтанна и щура на моменти  ….. Въпреки, че харесвам риска, обичам премереният риск  …. А тогава, защо рискувах с теб, като знаех какъв ще е резултата  ?!? …… Като уравнението е само с едно решение и то е – Болка ….  Защо не прецених кога е настъпил момента да се отдръпна …. ?!? …. Може би защото просто не беше от моя тип мъже и не смятах, че ще изпитам нещо към теб, но сърцето понякога лъже и ни предава ….. Поставя ни в ситуации в които сме си мислили, че никога няма да изпаднем и да допуснем …… Защо сърцето не послуша разумът ми, който ме предупреждаваше да не правя поредната крачка ….. Да не вървя по ръба, защото въпреки удоволствието от тръпката …. , от това да видя до къде мога да стигна и да ми се размине …. , може да се подхлъзна и падането ще е болезнено, а изкачването отново нагоре ще е трудно и изтощително …..  Все въпроси на които за съжаление знам отговора, но не ми харесва – А той е толкова прост – ” Защото така ми харесва ! ” ….  Защото въпреки мислите и чувствата които бушуват и измъчват душата ми , всичко това по някакъв странен начин ме кара да се чувствам добре, и не ми се иска нещата да се променят. А трябва …. Трябва да намеря начин да преодолея слабостта си и да върна равновесието в живота си ….. Трябва да се върна в ” правият път ” и да спра да залитам, докато още мога и не съм се загубила напълно …..  Докато все още виждам пътя назад и мога да се върна   ….. Но затова трябва да се науча да те мразя ….. или да намеря пътя към безразличието. А повярвай ми това никак не е лесно …..  Но аз няма да спра да се опитвам …… просто защото така трябва ….. Защото това за мен е правилният изход от създалата се ситуация ….. и трябва да намеря сили да го направя …..  Докато все още не съм наранила други хора, който не заслужават да бъдат наранени …. Хора, които не искам да нараня, защото много обичам ….. Докато наранената  съм само аз, ….. и все още мога да го скрия   …..